Напоследък често се чувствам тотално и брутално прегряла (да, знам, сама си го правя така!), и си мисля колко хубаво би било, ако можех да направя една дълга пауза. От работа. За съжаление обаче, до момента нито съм спечелила джакпота от тотото, нито съм наследила сградата на ЦУМ, нито пък има изгледи някое от двете да се случи. Не пускам тото, а другото е ясно. И ми се налага да живея с мисълта, че в скоро време разходите няма да започнат да се съобразяват с усещанията и желанията ми.

Но понеже все пак мечтите са безплатни, ще си позволя да си помечтая за едни абсолютно неангажирани 3 месеца, през които да правя каквото си искам. В случай, че някой се интересува какво по-точно ще правя 3 месеца, без да се спомина от бездействие, ще го успокоя, че на този етап такава вероятност не съществува. Мамка му, получавам гърчове, когато някой ми каже, че няма какво да прави.

Неее. Няма да спя до обяд, до късния следобед да гледам всички сезони на Sex & the City, South Park, Dr. House и няколкото десетки филма, които се трупат с месеци и години и прашасват ей там, в оня шкаф, а вечер да затвърждавам статута си на кръчмарска и барова мебел, след което да си легна с дрехи и грим, и така до другия ден по обяд…

Всъщност, възможно е и този сценарии да се сбъдне. Но доколкото се познавам, няма да продължи повече от 4-5 дни.

*

Първото, което бих направила, е да се скъсам от пътуване насам-натам, по градове, села, планини и морета. Тъй като точно такава възможност най-вероятно няма да се очертае, на първо време ще премина към някакъв по-икономичен вариант, който няма да доведе до тотален срив на и без това ограничените ми финанси.

Тъдъдъдъммм.
Ето. Как ще изглежда 3-месечният ми (примерно) лентяйски период:

- Първо, мисля да си организирам хилядите снимки – да разкарам нечитавите, да отделя читавите, да подбера най-хубавите от тях и да взема да ги кача някъде. Според моментната ми преценка, как според какво.

- Второ, искам да пиша. За каквото ми е интересно. За разни неща. Най-вече, за удоволствие.

- Трето, да разцъкам и доразцъкам няколко програми (повечето на Adobe и Macromedia), които все зарязвам заради по-належащи дейности.

- Четвърто, да се разцъкам малко по-сериозно и най-сетне да се захвана с няколкото сайта, които съм замислила от… от много отдавна.

- Не бе, няма да седя по цял ден пред компютъра. Какво си помисли? Ще тичам в гората всяка сутрин, ще се придвижвам само с колело в града (сега някакси не ми се получава), и отвреме навреме ще ходя да плувам (хъх, и то на по-малко време, отколкото сега).

- Ще си дочета десетките започнати книжки, които в момента съм сменила предимно с учебници.

- Тук някъде ще поизгледам и разни филми.

- Няма да се откажа от някоя и друга планина и някое и друго море. Пък и имам уговорка скоро да ходим за риба.

- И понеже ще е е лято, ще пия бира в парка. Хъх, след толкова труд си трябва човек да поотхлаби. Тъкмо ще се виждам и с хората, с които все не ми остава време да се виждам.

- Ако ми остане малко време в тази толкова натоварена програма, ще взема да си опресня/доуча италианския, испанския, немския или руския, дето така и не ги доучих.

Айде, няма да прекалявам. Стига толкова. Засега.

*

Пфу. Сега, като го написах стигнах до един много мъдър извод. А именно, че вместо да мечтая, може би е назрял моментът да си сменя професията. Винаги съм знаела, че това ще стане, рано или късно. А най-добре – точно навреме.

София е очарователно празна. Ходя по слънчевите улици, под разцъфналите дървета, със слушалки в ушите. И ме няма.

Рутината убива взаимоотношенията. Всъщност, убива всичко. Безпощадно изсмуква и последната ми капка енергия, сили и желание да бъда каквото, както и където съм. Болезннено и мъчително. Мятам се в някаква луда агония, като риба на сухо. С тази разлика, че рибата не си причинява подобно нещо сама.

Искам да избягам. Толкова далече, че да е невъзможно да се върна, преди да получа животоспасяваща инжекция успокояваща и балансираща неизвестност от раздвижилия се покрай мен въздух. Приключение. Точно така, искам приключение.

Не ми е скучно – има хиляда неща, които бих искала да правя, и още поне толкова, които трябва – но съм отегчена до смърт. Не, само до болка. Нетърпима.

Днес не разбирам света. Искам за малко да изляза от лудницата, наречена „мой живот”. Да не знам какво ще стане. Днес. Утре. Искам да не знам къде отивам. Важно е, че знам за какво. Искам да е толкова далече, че още преди средата на пътя да забравя откъде съм тръгнала.

Това, разбира се, се случва в момент, в който се налага да съм максимално концентрирана и последователна в мислите и действията си. Но аз не мога да бъда. Не. Не, че не мога. Не искам.

Не искам.

Не искам.

Днес виждам света луд. Виждам, как се е зачукал да гради глупави неща. Така се е зачукал, че основната идея му убягва. Защо, по дяволите се е зачукал глуповато настървен? Защо, по дяволите не обръща внимание, когато мечтите му се сбъдват? Защо няма копче за пауза между едната и другата мечта?

Какво е искал да каже авторът?

А ако днес зарежа всичко и избягам, утре ще съжалявам ли?

Още една в главата ми…

Трябва да призная, че започвам да пиша за нещо, върху което напоследък нямам почти никакви наблюдения. То и ще си проличи.

Не бях ходила на театър от ужасно много време – поне година. И сега, понеже изпитах някакъв необясним културен глад, от около месец-месец и нещо отпочнах някакъв мой си сезон. Аз съм от хората, които се зарибяват по нещо за определен период, консумират го до пълно пренасищане, и после го зарязват. До следващия път.

И така, открих сезона си с един мюзикъл, който не ме впечатли особено; една опера, която, противно на очакванията ми, почти ме омагьоса; и един театър, който ме остави със силно смесени усещания.

За театъра всъщност исках да пиша, но не знам как да започна.

Не знам как да започна. От една страна, понеже не ми се пишат протрити словосъчетания като „любов към театъра” и „магията на театъра”, а не знам как, мамка му, да ги избегна. От друга страна, защото не ми се пишат и обобщения като „българите са прости” и „публиката е тъпа” и т.н., понеже са глупави, едностранчиви, заблуждаващи, заблудени, ограничаващи и ограничени. В същото време пък ми се иска да изкрещя с главни букви „ПУБЛИКАТА Е ТЪПА!”. И ето, току що си позволих да го направя.

А „Мармалад” е една култова постановка на Теди Москов, на чийто интелигентен хумор аз много се възхищам. И която постановка съществува от около вече… 10-15 години. За толкова време тя е успяла да заживее нейн си живот, променила се е сто пъти, развила се е, и, по мое скромно мнение е деградирала. Леко. Но осезаемо.

Без да претендирам, че съм някакъв разбирач, защото на всички ни е ясно, че не съм, си позволявам да смятам, че в Мармалада има хлебарка. Или казано по друг начин, някакъв грозен пълнеж. Който аз бих отскубнала, ох! как бих го отскубнала и хвърлила в тоалетната чиния, и ох! как бих пуснала водата след това. И докато пълнежът се втурва във вонящи приключения из градската канализация, аз бих се насладила, смяла и размислила с останалата безхлебаркова, сладка, леко накиселяваща и леко нагарчаща част от мармалада.

Тук ще е място да изскубна и буболечката от собствената ми глава, която дразнещо и възмутено забръмча, и да ги оставя да се оправят с пълнежа по смърдящите канали, след което да отида и да се омажа до уши със сладък какво? Ъхм, Мармалад.

Игнорирайки неадекватните аплодисменти на публиката, щях да добавя, но току що се сетих, че ако няма пълнеж, и неадекватни аплодисменти няма да има, и о!… почти няма да има и публика. Ето, че си дойдохме на думата.

Харесвам дебилни лигни и простотии. Особено когато се събудя в неделя следобяд след тежка нощ – в такъв момент ми е приятно и забавно, ако попадна на професор Вучков, „Море от любов”, дебилен сериал, дебилна комедия, пародия, дебилно хумористично предаване… и даже бих се радвала някой да ми пусне Черно Фередже.

Не харесвам обаче, когато съм в театъра, някой актьор да ми пърди звучно и дълго от сцената, да пърди, и да говори за пърдене в продължение на 15 минути, че и да ми хвали пърденето. Хубаво, пичове, изпърдете се, веднъж, два пъти, ок. Но след това, по дяволите, сменете шибаната тема, защото на втората минута и на седмия ред неистово ми замириса на пръдня. И дори започна да ми се повдига. И ако имах един Smith’n’Wesson, ех, ако имах един Smith’n’Wesson, щях да гърмя, ех, как щях да гърмя по бурно ръкопляскащите задници! Наистина ли това най-много ви хареса? Бум! Бум бум бум! Да, това било. И ми се иска да вярвам, и силно вярвам, че ако не беше ви харесало това, то отдавна щеше да се е разтворило в канализацията сред други химични съединения. Ама да, хлебарките не се дават лесно.

Едно беше, когато не-помня-кой-актьор в „Улицата” се правеше на нещо като Сашка Васева. Друго стана, когато двама пълни идиоти (не, това с идиотите не са мои думи, а на Мая Новоселска, която по принцип също харесвам много) започнаха да ми се кълчат на сцената по тесни слипове върху сценичните костюми. 2 минути. После още 2. После пак, пак, и накрая пак. Къде ми отиде Smith’n’Wesson-а? И да, ако не беше ти, публико, дето се скъса да аплодираш, вярвам, че кючекът щеше да продължи не повече от 2 минути, вместо 6 х 2. И честно, предпочитам да си вярвам в това, отколкото да мисля, че аз съм един от петнайсетината сухари в салона, оперирани от чувство за хумор.

Дойде време да използвам израза, който исках да избегна: Магията на театъра.

Мамка му, искам си магията!

Искам си усещането на излизане. Усмивка, тъга, спомен, разсеяна замисленост, замислена разсеяност… нещо.

Не искам да ти се възмущавам, о, пубико тъпа! Но ти какво си виновна всъщност… нали си тъпа.

Ако аз бях на сцената, щях да се обидя. Люто щях да се обидя на идиотите, които не ме аплодират, когато играя впечатляващо или кажа нещо умно, весело, или замислящо; на идиотите които се скъсват от смях само когато удрям един кючек, когато се изпърдя или кажа „гъз” или „кур”. ГЪЗ си голям, публико!

Уф, не, верно, че простотиите са, които накараха хората да пълнят салоните, да се кефят и да си мислят, че театърът е готин. Пък и аз съм ебати сухара щом не ми е смешно, нали така?

Кой бъзика баба ми по пъпа?

Изводи:

Първи. Ще взема да отида пак на „Мармалад”, с тапи за уши и маска за очи. Ще знам, кога да си ги сложа. Ще седна на първия ред, за да аплодирам твореца и неговото начало, онзи, дето с право не искаше да си дръгне без аплодисменти. Накрая може да пийна и малко жълта боя. И ще си се поклащам в ритъм с музиката.

Втори. Творецът е длъжен да се съобразява с публиката. За да има публика, как защо?

Трети. Ще се питам известно време: Ей вие, правите ли компромис, или просто се кефите да пърдите? Публично?

Четвърти: Ще използвам остатъка от периода, в който ни се засичат сезоните – моя и на театрите. Ще си търся моята постановка, която да ме напълни от началото до края… мармалад без хлебарка.

“I think that god has a sick sense of humorand when I dieI expect to find him laughing” 

Винаги съм твърдяла, че не съществува такова нещо като съдба. И ако съществува, аз бих я дефинирала като поредица от събития или липсата на такива в живота ни, която е пряко подчинена на нашите действия, и в никакъв случай като предначертана орис някаква си.  

И да, естествено, това което аз представляявам в момента е до някаква степен обусловено от това как, къде, кога, при кого съм се родила и израснала. Но до някаква степен. Останалото е в моите ръце. И би могло да бъде под мой контрол. Това, което не би могло, отдавам на някаква случайност. Късмет. Както искате го наречете. Но не и съдба, и нещо, което ми е било „писано”. 

Да убедиш хората, че нещо им е писано, е един добър начин да ги сплашиш, подчиниш и манипулираш. А в днешно време, и да им вземеш парите. J Това е политика. И бизнес. И съществува откакто съществуват и човешките общества.  

Идеята, че някой или нещо, отнякъде биха могли да направляват събитията, които евентуално  ще ни се случат, ми се струва крайно нереалистична. А това, че маса хора приемат съдбата за предначертана, ме кара на пук да отричам съществуването й още-по усърдно.  

Но.  

Но понякога си мисля, че все пак някой или нещо, отнякъде си правят странни майтапи с хората. 

Сещате ли се за the Marlboro man? Двама от тези Marlboro men (Уейн Макларън и Дейвид Маклийн), които убеждават целия свят колко е куул да пушиш, умират не от какво да е, а от рак на белия дроб. Ха! Все едно някой си казва „ооо, ще ми рекламираш продукти-убийци, я да ти дам да се разбереш!”. И му дава да се разбере. По-злобно, отколкото е необходимо.   

Сещате ли се за Майкъл Дж. Фокс, който, макар и съвсем на шега, се телепортира пред целия свят в миналото, с елегантна небрежност го промени и се завърна в едно далеч по-приятно от предишното настояще/бъдеще/? И който в недопустимо ранна възраст се разболява от някакъв шибан Паркинсон? Сякаш някой си казва: „ооо, ще ми бърникаш ти където не ти е работа, дори и само на филм? я да видиш сега…”. Отново, по-злобно, отколкото е необходимо.  

Сещате ли се за Кристофър Рийв, който макар и на шега се направи на Супермен пред  целия свят? След това обаче пада от кон и се оказва, че повече изобщо няма да може да се движи. Да, пак си представям как някой си мисли „ооо така ли бе, ще ми скачаш насам натам и ще се правиш на супер силен, к’во като е само филм, я да те видим колко си отворен?!” И го вижда, пак три пъти по-злобно, отколкото изобщо някой би могъл да заслужи. 

Има и много други такива случки, за които обаче аз не сещам в момента.  

Някаква случайност ли е това, или наистина има бог с много извратено чувство за хумор? И когато умра и го срещна, ще се смее ли той? Ммм?

28 Декември 2007, 20:30. Централна гара София. Влакът закъснява с около час, с Мики и Мони седим в кафето на чакалнята, където е срещата. Увити в шалове и шапки и свити на шест върху пластмасовите столчета – поради изключително високата температура вътре, някъде около минус пет, може би – и опитващи се да игнорираме мазната чалга, която се лее от избушените колконки, и тъмните балкански субекти, обикалящи наоколо заедно със своя облак миризми, които почти се виждат.  20:45. Другите започват да прииждат по един и по двама. Аз ги приветствам с топлата уютна атмосфера и хубавата музика, а Мони споделя, че ако продължаваме да седим неподвижно в този кучи студ, след малко ще се качи на масата и ще удари един кючек за да се посгрее. Тези, които не го познават му вярват. Аз се смея, какво друго ми остава.  

21:00. Разбираме, че влакът ще закъснее още повече. Отваряме първата бутилка уиски. Разнесъл се е слух, че в Истанбул почти не се продава алкохол, а и е много скъп, и всички са помъкнали огромни запаси всякакви питиета. След малко отваряме втора бутилка, и тя свършва. Вече почти не ни е студено, и не чуваме мазната чалга. Мики казва, че не могла да поръча отоплително тяло, от тези гъбите, за открити пространства, защото от фирмата имали голяма поръчка от Централна гара София. Хаха!

За кога, за юни ли? Към 22:00. Влакът пристига. Качваме се. Оказва се, че отварянето на уискито толкова рано е било грешка – отворило е глътка на всички, и запасите започват застрашително да намаляват. Всички смятат обаче, че това е може би единственият безболезнен начин да се изтърпи около 12-часово съприкосновение с Българските държавни железници. И са прави.  

По-късно. Към нас се присъединяват няколко хървати, пътуващи за Истанбул, и един младеж, който говореше еднакво гладко (за добре не знам) български, сръбски и гръцки, и не разбрах от къде е, но разбрах, че ще ходи в Йемен. Почерпваме ги с нашето пиене и скоро се оказва, че количеството, предназначено за цяла седмица, е свършило още преди да преминем границата! Този факт ми навява мрачни мисли за тежък алкохолизъм, но тъй като все пак бяхме 9, а станахме 14-15, си отдъхвам с облекчение, докато се опитвам да натъпча празните бутилки в един найлонов чувал. 

Питам хърватите и другия тип имат ли идея какво ще правят в новогодишната вечер, понеже ние нямаме. Каквото стане, казват те. Ясно, казвам аз, наздраве. Изваждам една тетрадка, и им казвам, че това е корабният дневник, където всеки от пътниците може да напише каквото му скимне, ако му скимне и когато му скимне. В последствие всички си мислеха, че с тази цел съм донесла тетрадката, а всъщност ми хрумна във влака.  Сега намирам някакви почти неразчитаеми послания – дали заради питиетата, или клатенето на влака, не знам – на гръцки и хърватски, и почти неразчитаеми пояснения към тях. Поясненията (явно съм помолила хората да преведат какво са написали) гласят, че животът ми трябва да е един влак, от който да не слизам, и че човек не престава да играе когато остарее, а е остарял, когато престане да играе, и така нататък. Сега с някакво почти умиление си прелиствам корабния дневник и си мисля как пътуването тепърва започва. J 

Още по-късно, никаква идея колко точно. Българската страна на границата. Поглеждат ни паспортите и си заминават. Един по един всички се оттеглят към царството на Морфей, когато изскача шафнерът, и ни съобщава – по-точно изкрещява – благата вест, че трябва да слизаме от влака (?!?!?!), защото от турската страна паспортната проверка се осъществява на едно гише, и хм… трябва да прескочиш едни релси, още едни релси… И ако нямаш проблеми с придвижването и успееш да ги прескочиш, да застанеш на опашка, където се редят хората от… целия влак… 1 гише!… Около минус 15 градуса по Целзии… 

Така-а-а. А ако имаш проблеми с придвижването, не ме питай как по дяволите ще минеш паспортния контрол. Научи се да летиш, например. И без това настилката е заледена и се пързаля. Също така, ако пътуваш сам и спиш непробудно, също не ме питай какво става ако пропуснеш. Знам само, че когато ме събудят по средата на нощта и ме накарат на изляза на снега, да си зарежа багажа без надзор, за да чакам на опашка, която не свършва, побеснявам.  

За съжаление се оказва, че няма на кого да се оплача, а шафнерът с нищо не ми е виновен, както навярно и служителят, който не говори никакъв език, но бие печати по паспортите. Започвам да мрънкам гневно как ще напиша писмо до… до кого?!… ами най-добре до арменския поп! Ще му разкажа как са ми потъпкали човешките права и как в 21 век аз съм киснала на опашка в нечовешки студ и нечовешки час, заради един глупав, малък печат. Как на всички други граници някой идва най-любезно при теб за въпросния печат. И как заради този гениален начин на проверка, вече цяла седмица не мога да спя от кашлица. Това ще е преувеличено, естествено, но кашлицата е налице, макар и причините да са много.  

Още по-късно. Навън е светло, в купето е зверска жега, а бутилките от минерална вода са празни. Ставам рошава и залитаща, подпирайки се по стените обикалям из вагона за поне глътка вода, но всичко е заключено. Другите още спят. Имам чувството, че ще припадна. Намирам в раницата си ябълка, отивам за я измия, но хвърлям един плах поглед към тоалетната и си помислям, че по-скоро бих умряла, отколкото да вляза в нея. Никакво миене. Захапвам ябълката с небивало настървение и алчност, за да изсмуча всяка капчица течност от нея. Като че ли е последната на света. Остават почти само семките, и желанието за още една, и още една… но няма. Другите започват да излизат от купетата.                 

Минаваме покрай квартал… друг, още един… Истанбул? Истанбул. Хубав квартал, лъскави къщи с мраморни колони и цветни мозайки… тудуф тудуф (това е звук от движещ се влак, ако не ти е ясно)… гето, мизерия, сметище… тудуф, тудуф… спретнати комплексчета от разноцветни нови панелки – пет жълти, пет червени, пет зелени, с детски площадки отпред… тудуф, тудуф… гето, смрад, сметище… тудуф, тудуф… малки еднакви къщурки, толкова еднакви и много… тудуф, тудуф… град… море… паркинг… къщи… гето… море… къщи… и ето ни на Сиркечи. Звучи почти на унгарски, но не е. Гарата в Истанбул е. Слизаме.  

J 

To be continued.

Уауауау. Ако сега започна с “идва Коледа” или нещо от сорта, това няма да е нищо ново. Всички знаят, че Коледа идва и така нататък. Честно казано, за първи път от ужасно много време насам, ми харесва, че идва Коледа. Искам сняг за Коледа. Не искам да стъпвам в коледни базари и не искам да ми мигат коледни лампички. Искам сняг за Коледа. Може би за пръв път от десетина години насам ще отида в някой коледен базар. Не. Няма. Моля, пуснете ми снега да падне. За Коледа. Дори не знам защо си мисля за това. 

Небето беше бяло, а слънцето беше една оранжева топка, беше като яйце на око. Пухкаво бяло яйце с жълтък. После някой изяде оранжевата топка, и остана само белтъкът. Ей, кой ми изяде слънцето?! И ако сега го изплюе, ще бъде ли отново топка, или ще бъде размазано петно със странна форма, ще прилича ли на самолет или пък на мечка, или пък на оранжев облак с формата на цвете, ще се разлее ли горе по бялото небе или ще падне зад отсрещния покрив?  Спах до два следобяда. Мики готви нещо сега, а мирише на сън.

Имам среща в шест, Мони няма да идва. Мони не е спал изобщо, после е поработил, сега дойде, пусна телевизора и задряма. Някаква спяща красавица говори от телевизора за беемвета. Странна спяща празноглава красавица. Аз не си помислих, че е празноглава, но тя го каза. А в тенджерата цъцри някаква мръвка. Точно “цъцри” е думата. Има и маслини. Нямам търпение да изям маслините. Имам среща в шест, после сигурно и друга среща. Нямам работа. Или може би имам, но мисля, че не е нужно да я върша сега. Не е. А прозорците са запотени, и е уютно, въпреки че някой ми изяде оранжевата топка. Утре искам пак да спя до два. Този път аз ще направя кафето сутринта. Мони още дреме, диванът може би му мирише на моя сън, онзи който сънувах като спах до два. Мони спи и се усмихва.  

Прозорците са запотени, а Мики плете шал. Не, не се обърках, Мики плете шал. Дори не знаех, че Мики може да плете. Сигурно и аз мога. Трябва да опитам… Искам маслина. Ще закъснея, ще отида в шест и половина. Снощи си признах много неща, за които не съм говорила. Малки мои си неща, казах ги и ми стана хубаво. Напих се, и на сутринта пак изхвърлихме ужасно много бутилки. Спах до два, и се събудих щастлива. Някой е махнал контейнера за стъкло. Миналата седмица също го нямаше. Ха, изненада, исках да изхвърлим бутилките точно в него.

 Нямаме елха. И Мики няма. Хм. Сега забелязах. Снощи казах много неща, които не бях казвала никога, на никого. Но пък не казах на другите нещо. Не им казах, че записах всичко. Записах с телефона си около  три часа разговор. Започнах да записвам, защото другите започнаха да формулират изненадващо точно някои мътни и хаотични мисли, а аз – някои техни мътни неформулирани мисли. Някой ден, примерно след две години, ше им пусна записа. Мръвката е готова. Морковите също. Мони спи на дивана, Мики готви. Аз пиша хаотично, каквото ми дойде на ума. Искам маслина.  Весела Коледа J J J

Събота, 08 Декември 2007 г.

Това не го написах аз. Уърд го написа.

Студентски празник.

Аз имам хиляда неща да свърша, въобще не ми е до студентски празник.

И тези празници не ги харесвам особено.
Излъгах, празнува ми се. Лентяйства ми се. Ама не може.

Зарадвах се като малките деца. Днес.

Сутрешно-съботен ритуал: излизам от входа, купувам си „Капитал” и тръгвам, накъдето там тръгвам, преди да върша, каквото там ще върша пия кафе и зяпам разни неща из „Капитал”.  

Днес: разкъсвам найлона, като на подарък. Хоп, последната страница на „Light”, и си виждам името. Това е просто някакъв си постинг на седмицата, дето не е кой знае какво, но си признавам, че на лицето ми цъфна една радостна усмивка, под измръзналия ми почервенял нос. Една наивно-детско-весела такава.
J J J  

Телефонът мълчи. А аз потрепервам в очакване и пуша цигари. Телефонът обикновено мълчи, точно когато не трябва да мълчи. Днес съм лабилна. Идва ми да зарева. Днес не съм агресивна, а просто смачкана. Днес не съм камъкът върху цветето, а цветето под камъка. Което въобще не е вярно, защото аз не съм никакво цвете, и няма никакъв камък.  

Естествено, че не това с телефона е причината, но то ме изнервя допълнително. Това изпищяване, което не чувам. След като цяла сутрин звъня, сега не иска. Разбира се, случи се и това, че тъкмо се присмях на нестабилността на психиката си, изкрещях на всички посоки, че, много ясно, винаги всичко е наред а на мен въобще не ми дреме, и изневиделица ме премаза най-мрачното и настъпено възможно настроение, за което изобщо се сещам. Онова, дето, като изпадна в него, всичко ми се вижда безсмислено, безнадеждно и тотално преебано.  

Радвам се, че не е за първи път. Ъммм, да, радвам се. Понеже първия път наистина се смачках. И втория, примерно. След това реших да бъда умна. Доколкото може, естествено. Не мога да бъда по-умна, отколкото може. Умна в случая значи да се сетя навреме, че съм сдухала заради глупости, и че всъщност всичко е наред. Това е.  

Не дообясних. Не чакам някаква нещастна любов да се обади. Чакам телефонът да звънне по работа. Да се разреши един проблем, и да ми се махне от главата, за да мога спокойно да се захвана с всичко останало, което имам да правя. Той обаче все така си мълчи. Бях го забравила – проблема. По-точно съзнанието ми го беше забравило, но го сънувах и сутринта скочих от дивана крайно изнервена и трепереща. Е това е. Мога да съм спокойна, че ако забравям нещо, някой сън ще ми го припомни.  

А защо спя на дивана, като си имам легло ли? И Мони има легло, но и той спа на дивана. Защото, миналата неделя слязохме уж до магазина за паста и риба, а се качихме в колата и след малко се озовахме на Златните мостове. Тоест, не знам защо. Може би защото някои неща са по-приятни от други. А и диванът не е точно нашият. Може би тук ни е по-хубаво. Обикновено в неделя сутрин изхвърляме непреброимо количество бутилки от всякакъв алкохол. Днес не. Днес пия кафе. И пуша цигара. Мони е навън. Телефонът си мълчи, и аз изоставам с другите задачи.  

За сметка на това слънцето грее, и вече имам билет за влака. Освен това започна да ми просветва, защото съм умна. Винаги, когато ми докривее особено, се сещам че всъщност всичко е окей, а аз не съм някакъв скапан мазохист, който обича да му е гадно. J J J  

Аз съм като малките деца. Реват, когато им се счупи играчката, след 2 минути им казваш нещо смешно, погъделичкваш ги, те се разсмиват и забравят за цялата драма. Аз съм едно ухилено дете, което не иска да порасне (клише, да се изтрие).  

Тук е мястото да се поклоня до земята на всичките хора около мен, поне тези които съм избрала да са около мен де, и да ги разцелувам. И да се поклоня на нещо си там невидимо, понеже все пак всичко ми е наред. И да се поклоня на себе си, понеже съм толкова умна. J J J

Ето, че май започнах да навлизам в манийната фаза.

Е, сега е добре. Мойта неделя е хубава. Твойта как е?

27.11.2007 / 23:34 

Прочетох нещо шантаво, припознах се в него и отворих енциклопедията по психология. Онази дебелата, същата, за която едно време събирах пари цял месец, а след това оставих да прашасва около 10 години, неотворена. До днес.

И се превърнах в онзи герой на Джеръм Джеръм, нали се сещате. Онзи, който изчел целия медицински справочник, открил, че боледува от всички описани в него болести, с изключение на хронично възпаление на капачката на коляното, и се почувствал смъртно застрашен. Отишъл на доктор, докторът му написал рецепта, а аптекарят, като я прочел се разсмял и пратил героя в ресторанта за една хубава пържола и нещо за пийване.

Днес отворих енциклопедията и осъзнах, че страдам от всички възможни пърсъналити дизордърс. Че съм маниакално-депресивна личност, с преобладаващи силни манийни фази, и по-редки и кратки депресивни такива. Оказа се също, че съм едновременно личност от тип „А” и личност от тип „Б”,  както и едновременно зависима, хистерионна, нарцистична, антисоциална, компулсивна, пасивно-агресивна, шизоидна, параноидна и шизотипна, личност. И циклотипна, на всичкото отгоре. За минимално мое успокоение разбрах, че с изключение на няколко незначителни симптома, единствено шизофренията ме е пощадила. Но какво е една шизофрения спрямо всичко изброено?

Бях на границата да посегна към бръснача и да си срежа вените (по дължина, разбира се), но един мъдър проблясък, случаен някакъв, ме подсети, че приключа ли още сега психично разстроения си живот, не бих имала неповторимия шанс да изпитам мазохистичното удоволствие от изтезаването на себе си и околните с драматизма на личностните ми разстройства.

Разбира се, това означава, че за нищо на света няма да повторя грешката на Джеръмовия герой. Тоест, няма да отида на лекар. Защото, закъде съм без моя драматизъм. Драма, сътресения, люшкания от една крайност в друга, истерии… хъммм, ми това е, как се казва… опорната стена на моята уникална личност. А и манийната ми фаза не ми позволява да се подложа на никакви терапии, тъй като от енциклопедията разбрах, че маниийните пациенти никога не търсят терапия. Гледали на нея като на нахлуване в живота им. Точно така! Никой не може да се бърка в моя прекрасен, разстроен живот. Точка.

Единствената терапия, която ще потърся, още днес, и на която безусловно съм съгласна да се подложа във всеки един момент, е онази с пържолата и питието, придружени от приятни хора, на чието рамо мога да изрева, и с които можем заедно да се смеем до задавяне на целия ми арсенал от психични разстройства.

J J J