:sad. or confused?:
София е очарователно празна. Ходя по слънчевите улици, под разцъфналите дървета, със слушалки в ушите. И ме няма.
Рутината убива взаимоотношенията. Всъщност, убива всичко. Безпощадно изсмуква и последната ми капка енергия, сили и желание да бъда каквото, както и където съм. Болезннено и мъчително. Мятам се в някаква луда агония, като риба на сухо. С тази разлика, че рибата не си причинява подобно нещо сама.
Искам да избягам. Толкова далече, че да е невъзможно да се върна, преди да получа животоспасяваща инжекция успокояваща и балансираща неизвестност от раздвижилия се покрай мен въздух. Приключение. Точно така, искам приключение.
Не ми е скучно – има хиляда неща, които бих искала да правя, и още поне толкова, които трябва – но съм отегчена до смърт. Не, само до болка. Нетърпима.
Днес не разбирам света. Искам за малко да изляза от лудницата, наречена „мой живот”. Да не знам какво ще стане. Днес. Утре. Искам да не знам къде отивам. Важно е, че знам за какво. Искам да е толкова далече, че още преди средата на пътя да забравя откъде съм тръгнала.
Това, разбира се, се случва в момент, в който се налага да съм максимално концентрирана и последователна в мислите и действията си. Но аз не мога да бъда. Не. Не, че не мога. Не искам.
Не искам.
Не искам.
Днес виждам света луд. Виждам, как се е зачукал да гради глупави неща. Така се е зачукал, че основната идея му убягва. Защо, по дяволите се е зачукал глуповато настървен? Защо, по дяволите не обръща внимание, когато мечтите му се сбъдват? Защо няма копче за пауза между едната и другата мечта?
Какво е искал да каже авторът?
А ако днес зарежа всичко и избягам, утре ще съжалявам ли?
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
