:хлебарка в мармалада!:
Още една в главата ми…
Трябва да призная, че започвам да пиша за нещо, върху което напоследък нямам почти никакви наблюдения. То и ще си проличи.
Не бях ходила на театър от ужасно много време – поне година. И сега, понеже изпитах някакъв необясним културен глад, от около месец-месец и нещо отпочнах някакъв мой си сезон. Аз съм от хората, които се зарибяват по нещо за определен период, консумират го до пълно пренасищане, и после го зарязват. До следващия път.
И така, открих сезона си с един мюзикъл, който не ме впечатли особено; една опера, която, противно на очакванията ми, почти ме омагьоса; и един театър, който ме остави със силно смесени усещания.
За театъра всъщност исках да пиша, но не знам как да започна.
Не знам как да започна. От една страна, понеже не ми се пишат протрити словосъчетания като „любов към театъра” и „магията на театъра”, а не знам как, мамка му, да ги избегна. От друга страна, защото не ми се пишат и обобщения като „българите са прости” и „публиката е тъпа” и т.н., понеже са глупави, едностранчиви, заблуждаващи, заблудени, ограничаващи и ограничени. В същото време пък ми се иска да изкрещя с главни букви „ПУБЛИКАТА Е ТЪПА!”. И ето, току що си позволих да го направя.
А „Мармалад” е една култова постановка на Теди Москов, на чийто интелигентен хумор аз много се възхищам. И която постановка съществува от около вече… 10-15 години. За толкова време тя е успяла да заживее нейн си живот, променила се е сто пъти, развила се е, и, по мое скромно мнение е деградирала. Леко. Но осезаемо.
Без да претендирам, че съм някакъв разбирач, защото на всички ни е ясно, че не съм, си позволявам да смятам, че в Мармалада има хлебарка. Или казано по друг начин, някакъв грозен пълнеж. Който аз бих отскубнала, ох! как бих го отскубнала и хвърлила в тоалетната чиния, и ох! как бих пуснала водата след това. И докато пълнежът се втурва във вонящи приключения из градската канализация, аз бих се насладила, смяла и размислила с останалата безхлебаркова, сладка, леко накиселяваща и леко нагарчаща част от мармалада.
Тук ще е място да изскубна и буболечката от собствената ми глава, която дразнещо и възмутено забръмча, и да ги оставя да се оправят с пълнежа по смърдящите канали, след което да отида и да се омажа до уши със сладък какво? Ъхм, Мармалад.
Игнорирайки неадекватните аплодисменти на публиката, щях да добавя, но току що се сетих, че ако няма пълнеж, и неадекватни аплодисменти няма да има, и о!… почти няма да има и публика. Ето, че си дойдохме на думата.
Харесвам дебилни лигни и простотии. Особено когато се събудя в неделя следобяд след тежка нощ – в такъв момент ми е приятно и забавно, ако попадна на професор Вучков, „Море от любов”, дебилен сериал, дебилна комедия, пародия, дебилно хумористично предаване… и даже бих се радвала някой да ми пусне Черно Фередже.
Не харесвам обаче, когато съм в театъра, някой актьор да ми пърди звучно и дълго от сцената, да пърди, и да говори за пърдене в продължение на 15 минути, че и да ми хвали пърденето. Хубаво, пичове, изпърдете се, веднъж, два пъти, ок. Но след това, по дяволите, сменете шибаната тема, защото на втората минута и на седмия ред неистово ми замириса на пръдня. И дори започна да ми се повдига. И ако имах един Smith’n’Wesson, ех, ако имах един Smith’n’Wesson, щях да гърмя, ех, как щях да гърмя по бурно ръкопляскащите задници! Наистина ли това най-много ви хареса? Бум! Бум бум бум! Да, това било. И ми се иска да вярвам, и силно вярвам, че ако не беше ви харесало това, то отдавна щеше да се е разтворило в канализацията сред други химични съединения. Ама да, хлебарките не се дават лесно.
Едно беше, когато не-помня-кой-актьор в „Улицата” се правеше на нещо като Сашка Васева. Друго стана, когато двама пълни идиоти (не, това с идиотите не са мои думи, а на Мая Новоселска, която по принцип също харесвам много) започнаха да ми се кълчат на сцената по тесни слипове върху сценичните костюми. 2 минути. После още 2. После пак, пак, и накрая пак. Къде ми отиде Smith’n’Wesson-а? И да, ако не беше ти, публико, дето се скъса да аплодираш, вярвам, че кючекът щеше да продължи не повече от 2 минути, вместо 6 х 2. И честно, предпочитам да си вярвам в това, отколкото да мисля, че аз съм един от петнайсетината сухари в салона, оперирани от чувство за хумор.
Дойде време да използвам израза, който исках да избегна: Магията на театъра.
Мамка му, искам си магията!
Искам си усещането на излизане. Усмивка, тъга, спомен, разсеяна замисленост, замислена разсеяност… нещо.
Не искам да ти се възмущавам, о, пубико тъпа! Но ти какво си виновна всъщност… нали си тъпа.
Ако аз бях на сцената, щях да се обидя. Люто щях да се обидя на идиотите, които не ме аплодират, когато играя впечатляващо или кажа нещо умно, весело, или замислящо; на идиотите които се скъсват от смях само когато удрям един кючек, когато се изпърдя или кажа „гъз” или „кур”. ГЪЗ си голям, публико!
Уф, не, верно, че простотиите са, които накараха хората да пълнят салоните, да се кефят и да си мислят, че театърът е готин. Пък и аз съм ебати сухара щом не ми е смешно, нали така?
Кой бъзика баба ми по пъпа?
Изводи:
Първи. Ще взема да отида пак на „Мармалад”, с тапи за уши и маска за очи. Ще знам, кога да си ги сложа. Ще седна на първия ред, за да аплодирам твореца и неговото начало, онзи, дето с право не искаше да си дръгне без аплодисменти. Накрая може да пийна и малко жълта боя. И ще си се поклащам в ритъм с музиката.
Втори. Творецът е длъжен да се съобразява с публиката. За да има публика, как защо?
Трети. Ще се питам известно време: Ей вие, правите ли компромис, или просто се кефите да пърдите? Публично?
Четвърти: Ще използвам остатъка от периода, в който ни се засичат сезоните – моя и на театрите. Ще си търся моята постановка, която да ме напълни от началото до края… мармалад без хлебарка.
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
