:софия – истанбул. one night stand с бдж:
28 Декември 2007, 20:30. Централна гара София. Влакът закъснява с около час, с Мики и Мони седим в кафето на чакалнята, където е срещата. Увити в шалове и шапки и свити на шест върху пластмасовите столчета – поради изключително високата температура вътре, някъде около минус пет, може би - и опитващи се да игнорираме мазната чалга, която се лее от избушените колконки, и тъмните балкански субекти, обикалящи наоколо заедно със своя облак миризми, които почти се виждат. 20:45. Другите започват да прииждат по един и по двама. Аз ги приветствам с топлата уютна атмосфера и хубавата музика, а Мони споделя, че ако продължаваме да седим неподвижно в този кучи студ, след малко ще се качи на масата и ще удари един кючек за да се посгрее. Тези, които не го познават му вярват. Аз се смея, какво друго ми остава.
21:00. Разбираме, че влакът ще закъснее още повече. Отваряме първата бутилка уиски. Разнесъл се е слух, че в Истанбул почти не се продава алкохол, а и е много скъп, и всички са помъкнали огромни запаси всякакви питиета. След малко отваряме втора бутилка, и тя свършва. Вече почти не ни е студено, и не чуваме мазната чалга. Мики казва, че не могла да поръча отоплително тяло, от тези гъбите, за открити пространства, защото от фирмата имали голяма поръчка от Централна гара София. Хаха!
За кога, за юни ли? Към 22:00. Влакът пристига. Качваме се. Оказва се, че отварянето на уискито толкова рано е било грешка - отворило е глътка на всички, и запасите започват застрашително да намаляват. Всички смятат обаче, че това е може би единственият безболезнен начин да се изтърпи около 12-часово съприкосновение с Българските държавни железници. И са прави.
По-късно. Към нас се присъединяват няколко хървати, пътуващи за Истанбул, и един младеж, който говореше еднакво гладко (за добре не знам) български, сръбски и гръцки, и не разбрах от къде е, но разбрах, че ще ходи в Йемен. Почерпваме ги с нашето пиене и скоро се оказва, че количеството, предназначено за цяла седмица, е свършило още преди да преминем границата! Този факт ми навява мрачни мисли за тежък алкохолизъм, но тъй като все пак бяхме 9, а станахме 14-15, си отдъхвам с облекчение, докато се опитвам да натъпча празните бутилки в един найлонов чувал.
Питам хърватите и другия тип имат ли идея какво ще правят в новогодишната вечер, понеже ние нямаме. Каквото стане, казват те. Ясно, казвам аз, наздраве. Изваждам една тетрадка, и им казвам, че това е корабният дневник, където всеки от пътниците може да напише каквото му скимне, ако му скимне и когато му скимне. В последствие всички си мислеха, че с тази цел съм донесла тетрадката, а всъщност ми хрумна във влака. Сега намирам някакви почти неразчитаеми послания – дали заради питиетата, или клатенето на влака, не знам – на гръцки и хърватски, и почти неразчитаеми пояснения към тях. Поясненията (явно съм помолила хората да преведат какво са написали) гласят, че животът ми трябва да е един влак, от който да не слизам, и че човек не престава да играе когато остарее, а е остарял, когато престане да играе, и така нататък. Сега с някакво почти умиление си прелиствам корабния дневник и си мисля как пътуването тепърва започва. J
Още по-късно, никаква идея колко точно. Българската страна на границата. Поглеждат ни паспортите и си заминават. Един по един всички се оттеглят към царството на Морфей, когато изскача шафнерът, и ни съобщава – по-точно изкрещява - благата вест, че трябва да слизаме от влака (?!?!?!), защото от турската страна паспортната проверка се осъществява на едно гише, и хм… трябва да прескочиш едни релси, още едни релси… И ако нямаш проблеми с придвижването и успееш да ги прескочиш, да застанеш на опашка, където се редят хората от… целия влак… 1 гише!… Около минус 15 градуса по Целзии…
Така-а-а. А ако имаш проблеми с придвижването, не ме питай как по дяволите ще минеш паспортния контрол. Научи се да летиш, например. И без това настилката е заледена и се пързаля. Също така, ако пътуваш сам и спиш непробудно, също не ме питай какво става ако пропуснеш. Знам само, че когато ме събудят по средата на нощта и ме накарат на изляза на снега, да си зарежа багажа без надзор, за да чакам на опашка, която не свършва, побеснявам.
За съжаление се оказва, че няма на кого да се оплача, а шафнерът с нищо не ми е виновен, както навярно и служителят, който не говори никакъв език, но бие печати по паспортите. Започвам да мрънкам гневно как ще напиша писмо до… до кого?!… ами най-добре до арменския поп! Ще му разкажа как са ми потъпкали човешките права и как в 21 век аз съм киснала на опашка в нечовешки студ и нечовешки час, заради един глупав, малък печат. Как на всички други граници някой идва най-любезно при теб за въпросния печат. И как заради този гениален начин на проверка, вече цяла седмица не мога да спя от кашлица. Това ще е преувеличено, естествено, но кашлицата е налице, макар и причините да са много.
Още по-късно. Навън е светло, в купето е зверска жега, а бутилките от минерална вода са празни. Ставам рошава и залитаща, подпирайки се по стените обикалям из вагона за поне глътка вода, но всичко е заключено. Другите още спят. Имам чувството, че ще припадна. Намирам в раницата си ябълка, отивам за я измия, но хвърлям един плах поглед към тоалетната и си помислям, че по-скоро бих умряла, отколкото да вляза в нея. Никакво миене. Захапвам ябълката с небивало настървение и алчност, за да изсмуча всяка капчица течност от нея. Като че ли е последната на света. Остават почти само семките, и желанието за още една, и още една… но няма. Другите започват да излизат от купетата.
Минаваме покрай квартал… друг, още един… Истанбул? Истанбул. Хубав квартал, лъскави къщи с мраморни колони и цветни мозайки… тудуф тудуф (това е звук от движещ се влак, ако не ти е ясно)… гето, мизерия, сметище… тудуф, тудуф… спретнати комплексчета от разноцветни нови панелки – пет жълти, пет червени, пет зелени, с детски площадки отпред… тудуф, тудуф… гето, смрад, сметище… тудуф, тудуф… малки еднакви къщурки, толкова еднакви и много… тудуф, тудуф… град… море… паркинг… къщи… гето… море… къщи… и ето ни на Сиркечи. Звучи почти на унгарски, но не е. Гарата в Истанбул е. Слизаме.
J
To be continued.
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
