:маниакална неделя:
Телефонът мълчи. А аз потрепервам в очакване и пуша цигари. Телефонът обикновено мълчи, точно когато не трябва да мълчи. Днес съм лабилна. Идва ми да зарева. Днес не съм агресивна, а просто смачкана. Днес не съм камъкът върху цветето, а цветето под камъка. Което въобще не е вярно, защото аз не съм никакво цвете, и няма никакъв камък.
Естествено, че не това с телефона е причината, но то ме изнервя допълнително. Това изпищяване, което не чувам. След като цяла сутрин звъня, сега не иска. Разбира се, случи се и това, че тъкмо се присмях на нестабилността на психиката си, изкрещях на всички посоки, че, много ясно, винаги всичко е наред а на мен въобще не ми дреме, и изневиделица ме премаза най-мрачното и настъпено възможно настроение, за което изобщо се сещам. Онова, дето, като изпадна в него, всичко ми се вижда безсмислено, безнадеждно и тотално преебано.
Радвам се, че не е за първи път. Ъммм, да, радвам се. Понеже първия път наистина се смачках. И втория, примерно. След това реших да бъда умна. Доколкото може, естествено. Не мога да бъда по-умна, отколкото може. Умна в случая значи да се сетя навреме, че съм сдухала заради глупости, и че всъщност всичко е наред. Това е.
Не дообясних. Не чакам някаква нещастна любов да се обади. Чакам телефонът да звънне по работа. Да се разреши един проблем, и да ми се махне от главата, за да мога спокойно да се захвана с всичко останало, което имам да правя. Той обаче все така си мълчи. Бях го забравила – проблема. По-точно съзнанието ми го беше забравило, но го сънувах и сутринта скочих от дивана крайно изнервена и трепереща. Е това е. Мога да съм спокойна, че ако забравям нещо, някой сън ще ми го припомни.
А защо спя на дивана, като си имам легло ли? И Мони има легло, но и той спа на дивана. Защото, миналата неделя слязохме уж до магазина за паста и риба, а се качихме в колата и след малко се озовахме на Златните мостове. Тоест, не знам защо. Може би защото някои неща са по-приятни от други. А и диванът не е точно нашият. Може би тук ни е по-хубаво. Обикновено в неделя сутрин изхвърляме непреброимо количество бутилки от всякакъв алкохол. Днес не. Днес пия кафе. И пуша цигара. Мони е навън. Телефонът си мълчи, и аз изоставам с другите задачи.
За сметка на това слънцето грее, и вече имам билет за влака. Освен това започна да ми просветва, защото съм умна. Винаги, когато ми докривее особено, се сещам че всъщност всичко е окей, а аз не съм някакъв скапан мазохист, който обича да му е гадно. J J J
Аз съм като малките деца. Реват, когато им се счупи играчката, след 2 минути им казваш нещо смешно, погъделичкваш ги, те се разсмиват и забравят за цялата драма. Аз съм едно ухилено дете, което не иска да порасне (клише, да се изтрие).
Тук е мястото да се поклоня до земята на всичките хора около мен, поне тези които съм избрала да са около мен де, и да ги разцелувам. И да се поклоня на нещо си там невидимо, понеже все пак всичко ми е наред. И да се поклоня на себе си, понеже съм толкова умна. J J J
Ето, че май започнах да навлизам в манийната фаза.
Е, сега е добре. Мойта неделя е хубава. Твойта как е?
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
