:mini horror:
18.11.2007 / 22:31
Град. Стари къщи. Не знам кой град, някъде на северозапад оттук, не съм сигурна, не съм била там преди. Може би е на север някъде. Може би има море, не знам. Студено е, небето е сивкаво. Не, няма точно небе. Страх ме е. Вали. Треперя. Те са наоколо. Не ги виждам, но знам за какво става дума.
Ники и Диана бяха някъде тук, потънаха в някакъв огромен търговски център. После спирам да мисля за тях, все едно никога не ги е имало. Мики. Мики е в опасност. Не знам каква. Тичам. Витрини, саксии, стари къщи.
Няма небе. Не, няма небе. Не знам какво има, там където трябва да има небе. Няма нищо. Не, има. Има нещо неопределено. Мрачно е. Витрини, тичам, спортни стоки, обувки, детски дрехи, тичам. Сиво. Хора. Еднакви, някакви никакви. Различавам ги, колкото различавам плочките на тротоара. Страх ме е.
Тичам, задъхана.
Ресторант. Много сме, а е тъмно, няма персонал, на масата сме, повечето ги познавам, но не мога да ги различа. Просто знам, че ги познавам. Знам, че докато всички сме заедно, не ме е страх. Не трябва да се отделяме. Пикае ми се. Ужасно много. Тоалетна, сама, после няма никого. Тръпки по гръбнака. В ръката ми има студен, закривен ятаган, или нещо подобно, не знам. Стълби. Студен е.
Острието му е тънко и… остро, да, остро. Знам, че трябва да убия някого. Още не знам кого. Но знам, че трябва да му прережа гръкляна с тънкото острие, и че ще има кръв. Треперя. Още не знам кого трябва да убия, но знам, че той ще е невинен. Знам, много добре знам, че някой ще се чувства така, както аз бих се чувствала ако убият Мики. Но ще го убия, въпреки това.
Ако не убия когото трябва, те ще убият Мики. Не може да убият Мики, не не може да убият Мики. Ако убият Мики, ще умра… не, ще бъде много по-лошо отколкото да умра… Никой не може да убива Мики!… НЕ! НЕ!
НЕ!
НЕ!!!!!!!
Искам да изкрещя, но трябва да съм тиха. Спокойна. Трябва хладнокръвно да прережа гръкляна на някого, още не знам на кого, иначе те ще убият Мики. Треперя.
Чувам шума от печката, някаква светкавица нацепва това, което трябва да е небе. Вижда се през пердето, някой хърка, аз съм някъде вътре. Не мога да помръдна. Топло е, изпотена съм. Май лежа.
* * *
Тъмно е, аз съм край някакво дърво с окачени свещи по клоните. Пълно е с народ, но виждам само черни силуети. Виждам някаква позната, но не знам коя е точно. Мисля си за някакви морски чудовища, но не мога да си спомня защо.
Участвала съм в конкурс. Написала съм нещо, което силно искам да спечели награда. Знам, че по-голямата част от него не е кой знае какво, писала съм го набързо, не посмявам да го кажа, но силно искам и тайно се надявам то да спечели, макар че не е кой знае какво. По-скоро искам някой да го забележи, да го издаде, да го четат някакви хора. Искам… да. Искам да пиша и други неща, и да ги четат хора…
Тъмно е. Има свещи. Оказва се, че никой не го е прочел. То е някъде назад, въобще не е сред първите. Оказва се, че трябвало да събера някакви точки. Мислех, че ще се оценява от жури, а се оказа, че всички са събирали някакви точки, казвали са на някакви хора, те са им гласували точки, аз нещо не съм разбрала. Ядосана съм.
Онази позната, която не мога да различа, по дяволите, е на трето място. Аз съм някъде назад. Дори не знаех, че е участвала. Не мога да се зарадвам за нея, понеже не мога да я различа, и не знам за кого евентуално ще се радвам… не знам дали е някой, за когото бих се радвала. Ядосвам се. Нищо не ми е ясно, нищо не съм разбрала, още нищо не разбирам, ядосвам се.
Чувам някакви гласове, звуци като от порно филм, някакви гласове се смеят. Аз съм потна, а устата ми е пресъхнала. Май лежа. Май вали, чувам шум от дъжд.
* * *
Мики е там, пред мен, виждам я сред тълпата, виждам гърба й, но не мога да я настигна. Не мога да я извикам. Още държа ятагана, или нещото подобно. Те са тук. Мразя ги. Мики е някъде там, с гръб, и не знае, че те искат да я убият. Те са в нещо като кръг, около мен, сега вече знам кого трябва да убия.
Майка. Ниска, слаба жена с тъмна коса и тесни, кафяви очи, големи и влажни. За ръка държи дете, малко дете, прилича на нея. Стиска ръката й. Трябва да й прережа гръкляна, с това. Иначе Мики ще умре. Те ме гледат. Много чифтове очи. Майката. Тя не знае, че ще умре. Подло е. Трябва да продължавам да вървя срещу нея, и просто да срежа. Спирам за малко, после тръгвам напред.
Знам много добре какво правя. Чувам острието в плътта, кръв, край… Това е. Не, не е това… Детето… Детето ме гледа. Детето ме гледа с влажни кафяви очи. Детето не може да понесе това. НЕ!
НЕ!
Още едно срязване, звук от острие в плът, като на филм, като на ужасен филм на някой болен мозък, на някой много болен мозък, когото бих убила, защото не може, не може, не трябва да става така, не може да става така. Детето пада до майка си. Кръв. Повръща ми се.
Плаче ми се. Краката ми се подкосват, сядам, но не, не може сега да се подкосяват, едвам ставам, едвам, много трудно, тръгвам след Мики. Не я виждам, какво, излъгаха ли ме?!? Не! Повръщам, спъвам се, тичам, повръщам, крещя, тичам…
НЕ!!!НЕ!!!
МИКИ!!!
Мики?????
Ми…киии…
не… не мога, не мога да извикам… мии… киии… едвам шепна, едвам…
Плувам в пот. Гореща съм, а треперя, не, треса се.
…
…
…
Пот… скърца, нещо…
- Ммм-м-м. Моничее, ще ми подадеш ли водичката?
Треса се, и чувам как дишам.
- Мониче, какво има? Сънувало си кошмар? Мониии… - (гушкане).
Боже… Мони е. Сънувала съм кошмар…
Светло е. Вали, дърветата се поклащат, планината се вижда от прозореца, долу се чува потракване, Миленчето сигурно е станала и прави кафе. Оффф… Снощи гледахме Хостел 2. Майната ви… шибани болни мозъци!…
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
