:juliette:

24.10.2007 / 00:15

на С.Преди е живяла, където аз сега живея. Преди около 40 години. Срещнала своя Ромео на прозореца от другата страна на площада. Той й махал и се усмихвал, Тя рисувала букви с пръсти във въздуха. После се срещнали и се целунали.

Протегнах се, отидох до запотения прозорец, и се загледах в отсрещната кооперация. Какво зрение са имали хората, не знам, за да се разпознаят от това разстояние. Аз се кълна, че не бих различила дали на отсрещния прозорец стои хубав млад мъж или прегърбена баба.

Трамваят издрънча отдолу, вратата на хола завибрира. Едно стъкло ме делеше от заскрежената, звънтяща от студ утрин. Вътре беше топло и слънчево. Всичко беше същото, само старата олющена дограма я нямаше. Гледах и се надявах отсреща да ми помаха някой си Ромео. Просто за да разбера ще мога ли да го различа от толкова далече, иначе аз си имам Ромео. Или поне някоя прегърбена баба да излезе на балкона да нахрани гълъбите. Но не. Кой е луд да се измъкне от топлата завивка?

Погледнах към моя Ромео, който беше забил чипия си нос в синята карирана възглавница, дремеше сладко и изсумтяваше с тихо недоволство при всяко изскърцване на паркета. Отидох и го целунах. По чипия нос.   

Тогава, преди 40 години, Тя и нейния Ромео се целували всеки ден. Навсякъде. После се оженили. Тя родила момиченце, а скоро той си тръгнал. Един Ромео за повече Жулиети. По-късно, Тя разбрала, че се е оженил за някаква 120 килограмова буца. Да е жив и здрав, казваше и се намръщваше. Егати Ромеото!

Момиченцето пораснало. Намерила своя си Ромео, който пък останал. Веднъж бяхме на гости при Елиза, която помисли момиченцето за моя майка. Минавах през тъмния коридор на Елиза по хавлия. Отивах към банята с печката на дърва, а тя каза: „Добро утро! Точно вас търсех! Викни моля те баща ти да премести колата, че пречи! После елате да закусвате, направила съм мекици!” Засмях се и почуках на вратата на „баща ми”. И той се смя, после премести колата.

Сега Тя се събуждаше някъде, на няколко километра, в свойта нова сладка крепост, със своя нов Ромео, който хъркаше като дъскорезница, ядосваше я почти всеки ден, вечер задремваше на масата, но нищо. Тя не му оставаше длъжна. Взимаше своето и оставяше Ромео да отиде при някоя друга Жулиета. А той, винаги се връщаше. Винаги.  

Отлепих носа си от студеното стъкло и започнах да се обличам.

Ромео, ще ме закараш ли до офиса?

1 коментар(а)

RSS коментари TrackBack Identifier URI