:парченца щастие:
29.10.2007 / 00:43
Щастието, с това негово щърбаво „щ”, назъбено и грапаво. Като парче стъкло в дланта ми, намерено на пясъка, за което не знам, че е тъжно, понеже не знам, че е отбелязало края на един щастлив миг, на някой друг пясък, като парче от бутилка, счупена в този край на онзи миг щастие. Парче цветно стъкло, остро в краищата, още неизгладено от подмятането на вълните.
Парчето блести игриво и наивно в ръката ми, проблясва на светлината на топлите лъчи, примамливо и леко. А аз се влюбвам в него. Влюбвам се настървено и ревниво, и вместо да го оставя така, да радва, открито и блестящо, аз го искам сега, завинаги, за мен. Искам да го задържа. Искам да е мое, сега и винаги. Мое. Винаги. Мое.
Свивам пръстите си и го стискам в юмрука си, ревниво и настървено, силно, с всички сили, докато кокалчетата ми побеляват. Парчето се врязва в кожата ми, срязва мускулите, срязва вените и артериите по дланта ми, бликва кръв.
И потича, започва да тече, и не спира. Първо се усещам лека, много лека, в блажена, замаяна, забавена еуфория. Нещо като първото напушване, но по-хубаво. Хем забавено, хем някакво пъргаво. Леко, безметежно, неподвластно на никакви други усещания, освен пълно щастие, блаженство и забрава.
Кръвта тече… стича се, първо нежно по ръката ми, топло и уютно. После тъжно. После започва да боли. Започва зверски да боли, разкъсващо, смазващо. Преди малко бях лека като балон с хелий, сега някаква невидима тежест ме натиска надолу, надолу… смачква ме, задушава ме, убива ме… и боли.
Проклетата кръв не спира да тече, шурти, бясна, като някакъв водопад. Аз още не разбирам какво става, стискам стъклото. Стискам го все повече и повече, все по-настървено и ревниво. Стискам все повече, и все повече тече. Половин литър, или повече… тече. И боли. Мамка му. Сривам се на пясъка, смачкана, от онази невидимата тежест, и боли, и аз се гърча, смачкана от тази тежест – някаква невидима сплав от пълно щастие, примесено с непоносима болка и мазохистичното удоволстие от нея, и някаква сладка, лепкава тъга. И боли.
* * *
Продължителността на късчетата щастие във времето е обратнопропорционална на наситеността им в пространството около мен и в мен. Парченцата пълно щастие са мигове. Моменти. Като светкавици. След които идва гръм. Идва винаги тъга, и малко разочарование. Защото осъзнавам, че са само мигове, които не мога да задържа, колкото и ревниво и настървено да го искам.
Няма как да ги задържа. Предполагам, че просто трябва да хвана парчето щастие, като парче торта от онзи рожден ден. Да го хвана с пръсти, да натъпча колкото мога в устата си, да затворя очи, да го оставя да се разтопи, да потече. Да заровя пръстите си в сладката торта, да награбя с двете си шепи от нея, да я размажа по лицето ти.
Ти да омажеш моето лице. Да започнем да омазваме и дрехите си с торта, първо ядно, ревниво и настървено, с някаква спортна злоба, после със смях. После да се смеем, докато не ни се схванат коремните мускули от смях. Да се плескаме с торта, и да си мислим, как после ще търкаме дрехите си под струята ледена вода, с онзи странен корав сапун, който ни дадоха, понеже сме на майната си, а нямаме други дрехи. Ще ни е яд за този смях сега, сковани от студ и умора, и за тортата. А това ще е смешно. И щастливо. Ще си сушим дрехите на камината, сгушени до нея, ще се греем, премръзнали и тъжни, рошави, а навън ще вали сняг, ние ще пушим до камината, и може би ще плачем, не знам.
Може би ще се смеем и ще плачем едновременно. Ще плачем, защото ще знаем, че това е само миг пълно щастие, парченце, което не можем да задържим. Ще се смеем на цялата работа, понеже това ще си е един тъп, нелеп плач, по средата на едно парче пълно, безметежно щастие.
Няма коментари
Все още няма коментари.
RSS коментари TrackBack Identifier URI
Вашият коментар
